Донърджак - Страница 178

178

— Здравей, Иманюъл.

— Артър.

— Зная. Просто никога не съм преставал да мисля за теб като за Иманюъл Дейвис. Артър Идън беше страшилище за елшите. А аз винаги съм харесвал Дейвис.

— Благодаря. Е, какво ще правим сега, когато Църквата на Елиш се сгромоляса?

— Така е, нали? След като Йерофантът обясни, че цялата идея била най-голямата шега, правена някога, този път няма да ни се размине.

— Боя се, че наистина няма.

— Може би ще напиша книга и ще я нарека „Краят на една шега“. Известни са ми много неща, които Йерофантът — Айлс — няма да признае.

— Чудесна идея. Трябва ли ти сътрудник? Имам много опит и страхотни връзки в издателствата.

Келси се усмихна.

— Това ми харесва. Какво ще кажеш да те почерпя едно питие? Изгарям от любопитство къде си бил през всички тези години?

— Звучи страхотно.

Те се отдалечиха от останките на мястото, където за кратко боговете отново се бяха върнали на земята.

Сейджак отведе Народа обратно в джунглата, но вече не излъчваше златисто сияние, нито пък в сънищата му го спохождаше тактически гений. Опустошени от битките, които бяха водили, разрушили семействата си, другите вождове се нахвърлиха срещу онзи, когото преди бяха величали като Вожда на вождовете.

И в този момент от джунглата се появи най-големият донт, който някога бяха виждали, и мощно затръби. Сейджак изпусна главата на Голямата Бетси и избяга.

Всъщност изпитваше облекчение. Да е Вожд на вождовете просто не беше за него.

— Ще измислим някаква история, за да обясним присъствието на Амбри — обеща Алис. — Дръм е магьосник на фалшивите самоличности.

Здраво сплел пръсти с тези на Лидия Хазърд, Улфър Мартин д’Амбри се усмихна на дъщеря си.

— Мисля, че мога да помогна. Защо да не кажем, че съм Уорън Банса, завърнал се от заточението си във Вирту?

Алис зяпна. Лидия се разкикоти като момиченце.

— Снощи си поговорихме за това. Заведох Амбри в моята лаборатория и направихме някои предварителни тестове. Пълният ДНК-анализ ще изисква повече време, но струва ми се, ще успеем категорично да докажем, че Амбри е Банса.

— Може да се получи страхотна история… — замислено рече Алис. — Моля ви, нека аз се заема с информацията в пресата! Ще я разпространя навсякъде и ви гарантирам честно отразяване. Ще има всевъзможни протести…

Тя се засмя, представила си как публикува най-невероятните репортажи на годината. В мислите й затанцуваха „Пулицъри“.

— Ще ти съобщим, когато получим резултатите от изследванията.

— Чудесно!

На вратата се позвъни. Радостта на Алис се стопи.

— Това е Милбърн от института „Донърджак“. Трябва да тръгвам.

— Късмет с Джей, скъпа — каза Лидия.

— Според Дак не бил в настроение — отвърна Алис. — Последната капка, преляла чашата, била новината за смъртта на Рийз Джордан. Ще направя каквото мога, но той е единственият, който не спечели нищо добро от цялата тази каша.

Улфър Мартин д’Амбри кимна.

— Аз разбирам отчаянието, Алис. Ако мога да помогна с нещо…

— Ще поддържам връзка.

Когато Алис пристигна, Джей Донърджак се напиваше с призрачния кръстоносец в горната галерия на замъка. Той повдигна чашата си към нея в наздравица, но като че ли не можеше да пази равновесие. Призракът беше в малко по-добра форма.

— Здрасти, Алис. Имам материал за теб — изломоти Джей. — Знаеш ли, че за пръв път от векове насам замъкът Донърджак няма виеща жена?

— Няма ли? — Тя седна на пода до него.

— Не. Майка ми поела работата, после Моребог я отвлече и тя загина в битката с Алиот. Обичах го Алиот, знаеш ли. Тази пеперудка ми беше дружка, когато бях съвсем мъничък и си нямах ни родители, нито никой. Странно, че майка ми уби приятелчето ми или пък приятелчето ми уби майка ми.

— Да.

— Чух, че си се справила с прехвърлянето професионално. Дуби ми каза. Сега си имаш и майка, и татко. Пък аз пак си нямам никого.

— Клетият Джей.

— Да — подсмръкна той. — Клетият аз.

— Клетият Джей. Той има милиони, шотландски замък с призраци, цял институт на свое разположение и свободата на Вирту и Верите. Клетият Джей Донърджак.

— Клетият… — Джей млъкна и яростно я изгледа с помътнелите си очи. — Присмиваш ли ми се, Алис Хазърд? Как смееш?

— Когато ми се обади Дак, аз наистина ти съчувствах, Джей. После, когато Милбърн ме взе, за да ме докара тук, мислих по време на целия полет. Ти загуби много, но много от онова, което загуби, всъщност никога не си имал.

— А?

— Родителите ти. И двамата са починали, когато си бил съвсем малък. Повечето сираци нямат втората възможност, която получи ти.

— Да — съгласи се призрачният кръстоносец. — Туй сладко девойче има право.

— Млъквай!

— И Рийз. Да, тежко е, сигурна съм, но повечето хора нямат почти безсмъртни учители. Рийз е умирал още преди да се родим двамата с теб. Вече го няма — или не е така? Не успях да получа директен отговор от Трантоу.

— Питала си Трантоу!

— Естествено. Не знаеше ли, че двамата със Смъртта се разбират отлично? Сега той редовно посещава Дълбоките поля, за да могат да строят разни неща от отпадъци.

— Не знаех.

— Не, разбира се, през това време ти се цупеше.

Джей запремигва.

— Така е.

— И си имал основателни причини. Но вече готов ли си да престанеш? Дак е отчаян.

— Бедният Дак.

— И Мизар — за разлика от Дуби, той не може да идва при теб.

— О!

Джей сведе очи към ноктите си.

— Чувствам се адски глупаво.

— Полезно е — освен ако сега пък не започнеш да се измъчваш заради това.

Той я сръга с лакът. Тя се усмихна.

— Казват, че истината била във виното, Алис, затова ще те питам нещо.

178