Донърджак - Страница 175

175

— Да.

— Какво щяхте да направите, ако двамата с Джей не бяхме дошли? Каква полза щеше да има от това устройство, ако нямаше кой да го пренесе през интерфейса?

— Това са два въпроса — отново се усмихна Учителя. Изглеждаше в чудесно настроение. — Но доколкото мога, ще отговоря и на двата. Не вярвам, че щях да създам тази машина, ако не знаех за вашите способности. Едно от имената ми е Онзи, който очаква. В известен смисъл аз очаквах вас.

— Това ли е причината да се родим? — попита Джей.

— Не, ни най-малко. В твоя случай много по-голяма отговорност за това носи Смъртта — ако изобщо трябва да се търси друг отговорен освен родителите ти. Алис е изцяло дело на майка си и на баща си.

Джей изглеждаше така, като че ли искаше да зададе още много въпроси, на Алис поклати глава и леко го докосна по ръката.

— Не сега, Джей. Въпреки че това място изглежда безвременно, часовникът ми настоява, че минутите текат. Във Верите елшите вече сигурно са овладели тълпите. Не бива да закъсняваме.

— Да. Джей прехапа устни, сякаш по този начин можеше да сдържи въпросите си. — Благодаря ви, господине.

— Няма защо, младежо. И тъй като ви отклоних от пътя ви, ще направя всичко възможно, за да ви насоча обратно.

Джей се наведе и взе странното устройство на Учителя. Алис вдигна ръка, сякаш за да го спре.

— Не, аз ще го нося. То е удивително леко.

— Така и трябва — отвърна Учителя, — за да стигне там, закъдето се е запътило. Желая ви късмет.

Йерофантът подаде на Бел Мардук бутилка бира. Богът поправи митрата си, вдигна бутилката и я пресуши на една глътка.

— Още колко трябва да чакаме? — изръмжа той.

Докато Църквата на Елиш започваше ритуалите си, Бел Мардук беше насочен към по-нисш район на Вирту със суверенни права над някои от средните склонове на Меру. Придобил сили от маната, извлечена от съвременните му поклонници, сега той се държеше също толкова арогантно, колкото и в най-великите дни от древната си еволюция. Като бог на закона, Мардук си спомняше задълженията си и рядко се отнасяше прекалено надменно с ииона, който му бе разкрил този път към могъществото. Днес обаче беше отегчен и сприхав. Величествената му поява и маната, която очакваше от нея, се бавеха.

И. И. Айлс знаеше, че не трябва да дразни сприхавия огнедишащ бог, затова запази за себе си първите три-четири резки отговора, които му дойдоха наум. Вместо това подаде на Бел Мардук нова бира.

— Би трябвало да е съвсем скоро. Ще ни дадат знак, когато тълпата е готова и реколтата си струва да се пожъне.

— Най-добре да не пускат първо Ищар.

— Няма, разбира се. Тя ще се появи след теб.

И. И. Айлс лично се беше погрижил за това. Мардук вече бе банален — сексапилната богиня щеше да се появи на кориците на всички вестници по света, особено пък с костюма, който й бяха приготвили.

Той се ухили в похотливо очакване. Богът взе изражението му за убеденост, че всичко е под контрол, и се успокои.

Вратата на помещението, в което Айлс беше устроил гримьорната, се отвори. Появи се облеченият като храмов прислужник Бен Куинан и се поклони.

— Започнаха с по-нисшите божества, о, велики Мардук. Моля двамата с Йерофанта да заемете местата си, както репетирахме.

— Убих Тиамат без тренировки, дребно създание — отвърна Бел Мардук и блъвна мъничко огън. — Няма нужда да ми напомняш.

Куинан побърза да се отдръпне, за да направи път на бога. Йерофантът го последва, намигна на Бен и му подхвърли нещо. Куинан го хвана.

— Не приемай фалшиви монети, хлапе.

После отмина, оставяйки след себе си бирени изпарения. Куинан погледна шепата си. Там лежеше фалшива монета.

След разговора с Учителя Джей, Алис и Дуби се озоваха в основата на зикурат, обвит в хибискус и пълзящи растения. Макар че бяха на известно разстояние от публиката, спокойно можеха да видят докъде е стигнал Празникът.

— Това е началото на втория химн в чест на Мардук — каза Джей. — По дяволите! Приказвах прекалено много.

— Мисля, че би трябвало да се тревожим за по-важни неща, Джей — обади се Алис. Гледаше в небето.

Той проследи погледа й и мъчително преглътна, когато видя кръжащите над главите им два крилати бика. В момента, в който го забелязаха, те свиха криле й се понесоха като соколи надолу към тях — нещо, което не би трябвало да е възможно за същества с техните размери.

— Мамка му! — извика Джей.

Дуби вече пъргаво се беше покатерил на първото стъпало на зикурата. Алис притисна гръб към камъка и се прицели с ХФ-пистолета си.

— Джей, подай ми ръка и ще ти помогна! — каза маймуната.

— И тази проклета машина… Вземи я, Дуби. Занеси я на върха и натисни ключа. Двамата е Алис ще задържим биковете.

— Аз ли?

Момчето пъхна устройството в ръцете на маймуната.

— Тръгвай. Съвсем лека е, само е обемиста.

— Аз ли? — изписка Дуби, но машината започна да се издига.

Джей откачи от колана си въже с кука накрая, вдигна глава и видя, че маймуната мъкне устройството нагоре.

— Надявам се, че това нещо ще издържи тежестта ми — измърмори той, докато закрепваше куката за едно от по-високите стъпала и се издърпваше нагоре.

Ако някой си бе направил труда да погледне към задната стена на западния зикурат, щеше да види удивителна битка. Младо момиче стреляше с ХФ-пистолет срещу два крилати бика. Те бяха принудени да кацнат на земята, където големината им ги поставяше в неизгодно положение, тъй като любимата им атака очевидно се състоеше от приземяване върху жертвата с намерението да я смачкат. Сега обаче биковете отстъпиха с прибрани към хълбоците си криле и наведоха глави, готови да нападнат.

175