Донърджак - Страница 174

174

Средата на платформата, където стоеше Първожрецът, започна да се издига. Детективът одобрително кимна на находчивото техническо изпълнение. Скоро издигащият се подиум се превърна в коничен пиедестал, около който се бяха подредили другите жреци.

Когато напевът заглъхна, Първожрецът бавно спусна ръце. Дръм усети, че сърцето му засяда в гърлото. Това бе моментът, който трябваше да използва Идън. Дали щеше да се престраши?

След края на песента настана тишина — онова напрегнато мълчание, когато публиката очаква да й покажат дали е подходящо да започне да ръкопляска. И точно тогава прозвуча самотен, дълбок мъжки глас, който ясно се чуваше навсякъде.

— Глупости! — каза Артър Идън. — Идиотии! О, представлението е чудесно, признавам го, но ако половината от онези дами и господа там горе вярват в онова, което пеят, да не се казвам Артър Идън!

За миг настана смаяно мълчание, после се разнесе шепот:

— Идън? Идън?

— Посмял е!

— Той написа онази книга… нали знаеш, книгата, която толкова ги разяри. Защо е тук?

— Сега ще става каквото ще става!

Дръм положи всички усилия да допринесе за хаоса, като знаеше, че наетите от него хора правят същото по всички трибуни. С това целяха да принудят елишите да обърнат внимание на суматохата, вместо да продължат с церемонията (докато междувременно тихо придружаваха Идън навън към кой знае каква съдба).

Получи се. Жреците се събраха, за да се посъветват. Церемонията беше отложена.

— Успяха! — триумфално прошепна Алис и стисна ръката на Джей.

— Да, струва ми се — отвърна той.

През последните няколко минути бяха наблюдавали как спокойно организираното очакване се бе превърнало в хаоса на разрушен мравуняк. Групи облечени в тържествени роби фигури заобикаляха и разпитваха всеки човек (или създание), появил се от миниатюрните зикурати.

— За съжаление суматохата вместо да ни помогне, ще ни попречи да се приближим — каза Алис. — Мисля, че нямаме никакъв шанс.

— Остава да се прехвърлим — съгласи се Джей’. — И да се надяваме, че няма да се озовем на прекалено открито място. Дай ми ръка, Алис Дуби, качи се на гърба ми. Мизар…

— Аз… тръгвам — тъжно изхриптя хрътката. — Пазете се.

— Естествено — обеща Джей. — Доскоро.

Стиснал тънките, леко влажни пръсти на Алис, той се съсредоточи върху прехвърлянето от Вирту във Верите. Тъй като всъщност никога не беше знаел как го прави, нямаше представа откъде е разбрал, че процесът е по-различен от предишния път на Меру и от многобройните упражнения с Алис.

Усети хлад, не неприятен, но определено това не бе слънчевият калифорнийски ден, който очакваше. Заобикаляше го мрак, толкова пълен, че не можеше да види момичето, макар да усещаше дланта му в ръката си. И в този мрак проблесна светлина.

Отначало си помисли, че източникът й е един, после видя, че идва от многобройни осветени точки, разположени в рамка. Те леко се издигаха и спускаха, докато се приближаваха към тях, което го накара да ги вземе за фенери на носа на кораб. И тогава разбра, че светлината се излъчва от кристално-платинено устройство, поставено на рамото на мъж, който куцаше с левия си крак. Белег разполовяваше лицето му, но не изкривяваше приветливата усмивка, с която се обърна към тях.

— Добре дошли пред портите на Сътворението — поздрави ги Учителя. — Предупредих ви, че ще се срещнем тук.

— Можете ли да предсказвате бъдещето? — попита Джей.

— Не, но мога да отклонявам пътниците, които се нуждаят от помощта ми — или онези, от чиято помощ се нуждая аз. Малко съм объркан кое от двете е по-точно.

— Ти Амбри ли си? — попита Алис.

Учителя поклати глава.

— Не, скъпа, макар че пазя някои от спомените му и познавам теб и спътниците ти.

— Значи той си е отишъл завинаги, така ли?

— Това все още предстои да се разбере. Много зависи от събитията през следващите няколко часа.

Той остави устройството на земята и започна да свързва една от жиците. Когато свърши, около една трета от кристалите сияеха в рубиненочервено. Останалите бяха прозрачнобели.

— Ето, готово е. Ако натиснете този лост… — Учителя показа орнаментиран бронзов ключ, — полето ще се включи.

— Какво поле? — попита Джей. — Не разбирам, господине.

— Поле, което ще заглуши прехвърлящите излъчватели, предназначени да поддържат целостта на онези на Меру по време на прехвърлянето.

— О!

— Не се безпокой за детайлите, Джей Донърджак. Както обичаше да казва баща ти, „Има ли значение защо работи, щом работи?“

— За мен има.

— Съжалявам, но не мога да ти го обясня по-подробно. Просто не ти е известна терминологията. Е, ще отнесете ли това на Празника в Калифорния? За да действа ефикасно, машината трябва да бъде поставена приблизително на равнището на прехвърлящите излъчватели.

— А къде са те? — попита Алис.

— Доколкото разбрах, са монтирани на най-горния етаж на зикуратите в двата края на пътя.

— Щом знаеш толкова много — грубо каза Дуби, — защо сам не си го занесеш?

Учителя повдигна вежди и изгледа мършавата черна маймуна.

— Защото не мога да пресичам интерфейса между Вирту и Верите. А устройството не може да се постави на Меру. Боговете или техните слуги ще го открият, а в собственото си царство те са прекалено могъщи.

Джей погледна Алис. Тя кимна.

— Добре, ще го вземем, при това, честно казано, с удоволствие. Изобщо не ми допадаше идеята да се опитваме да влезем в някой от зикуратите и да вършеем с лостове.

— Благодаря ти, Джей Донърджак.

Алис се прокашля.

— Може ли да ви задам един въпрос, господине?

174