Донърджак - Страница 17

Следва я цели три дни. На третия усети миризма от изток. Неговият народ. Донти. Трантоу най-после се разбърза.

Тази вечер стигна до район, който бяха прекосили съвсем наскоро. На следващата сутрин откри ясна следа. Посоката на ветровете се промени, но когато духаха срещу него, носеха много по-силни миризми.

Към пладне ги зърна — огромни тъмни туловища, които се влачеха в далечината. Забави крачка, после спря и впери поглед в тях. За пръв път от много време го изпълни нещо като радост. Компанията на себеподобните му… Но горчива мисъл мигновено развали удоволствието: не беше лесно непознат да бъде приет в стадо.

Един от начините бе раболепно да се навърта около групата и да чака да го забележат. Така след много време можеха да го приемат на дъното на обществото.

На някакво скрито равнище от съществото си Трантоу знаеше, че навярно е по-стар от всички тях. Като че ли беше живял доста дълго. Внезапно му хрумна, че е възможно вече да е бил член на това стадо, че това може да е било първото, към което е принадлежал, и да е надживял всички други. Това го раздразни, но трябваше да се очаква от скиталец като него. И все пак мисълта го гризеше. Докато се разхождаше насам-натам и сумтеше, той все повече се убеждаваше, че е така. Мястото му бе тук, а те щяха да откажат законното му право. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше, макар че още не беше установил контакт.

Следва ги един ден, като стоеше на разстояние, но се оставяше да го виждат. И гневът му продължаваше да расте. Определено му се струваше възможно някога да е бил в тази група. Тук имаше толкова много донти, които му напомняха за онези другите. После се замисли за яростта си. Въпреки че в миналото често го беше вкарвала в беди, тази ярост бе родена от болката и лудостта. А това променяше нещата.

На втория ден отиде да пасе много по-близо до подветрения край на стадото. Същия следобед до него се приближи дребен мъжкар, несъмнено най-нископоставеният донт в йерархията на групата. Малко по-късно той вдигна поглед и каза:

— Името ми е Мъгъл.

— Аз съм Трантоу.

— Легендарно име. Бащата на стадото.

— Кой е главен сега?

— Скаркоу. Онзи ей там до горичката.

Трантоу погледна нататък и видя едър донт, който остреше бивните си на висока скала.

— Отдавна ли е начело?

— Откакто се помня.

— Някога предизвиквали ли са го?

— Постоянно. Равнините са осеяни с костите на онези, които не са успели да стигнат до прославените в песни и разкази гробища на нашия вид.

— Вярно е. Как се отнася към приемането на нови членове в стадото?

— Общо взето, както обикновено. Новодошлият ни следва два сезона, понася много гадости и постепенно го приемат на най-ниското равнище. Още няколко сезона и може да се поиздигне нагоре.

— Да се поиздигне ли?

— Е, освен ако не е боец. Тогава може да стигне дотам, докъдето успее.

— С други думи, също като навсякъде другаде.

— Доколкото разбирам, да.

— Добре. Забелязаха ли ме всички от стадото?

— Всички освен късогледите, струва ми се, и онези, които са още по на запад.

— Е, искам поне да ме запомнят. Колко време ще им трябва според теб?

— Може би около три дни.

— Ще споменеш ли името ми на другите?

— Разбира се. Те ме пратиха да го науча. Аз изпълнявам всички такива задачи. Нямам търпение да те приемем и някой да ме замести.

На другия ден покрай него минаваха мнозина от донтите. Когато отново се появи, Мъгъл спря.

— Вече знаят името ти — каза той — и научих, че то изобщо не е обикновено. Помолиха ме да проверя дали имаш белези от верига на крака и да те питам дали не си бил главатар на свое собствено стадо. Явно някога имало някакъв Трантоу, когото отвели, за да го показват на хората. Разказват за висока сграда, в която направил нещо ужасно.

— Да, аз бях главатар на собствено стадо — отвърна Трантоу.

Мъгъл се приближи, за да разгледа краката му.

— Онова там наистина прилича на белезите, които ми описаха.

— Кой?

— Скаркоу.

— А, шефът се е чудил, така ли?

— Да. Искаше да знае какво възнамеряваш да правиш тук.

— Ясно. Възнамерявам да почакам три дни, докато всички поне научат кой съм бил, и после да го предизвикам за водачеството на стадото.

— Бой ли? Бивни срещу бивни? Тяло срещу тяло?

— Както обикновено, да.

— До смърт ли?

— Ако е необходимо.

— Някога правил ли си го преди?

— Да.

— До смърт, искам да кажа.

— Да. Макар че рядко се стига дотам.

— Наистина ли?

— Виждал ли си някой да бъде убит?

— Ами не. Но затова пък съм виждал адски гадни неща.

— Точно така. Обикновено преставаме, когато стане ясно кой е по-добрият.

— Три дни, казваш… Откога ги броиш?

— Ами, от вчера.

— Значи утре, така ли? Утре ли ще го предизвикаш?

— Вдругиден. След три пълни дни. Дотогава всички ще имат представа как изглеждам.

— Но така просто не се прави. Обикновено започват да се бият с някой по-нископоставен донт и продължават нагоре. Някъде по веригата си намират мястото и с това всичко свършва.

— Аз отлично зная къде ми е мястото. Просто прескачам средните звена.

— Това е опасно.

— Радвам се, че той го оценява.

— Извини ме.

Трантоу продължи да пасе и след известно време забеляза, че Мъгъл се е приближил до Скаркоу, сякаш случайно е попаднал на пътя му. Двамата за кратко останаха заедно. После долетя черна птица и седна на главата на главатаря.

По-късно същия ден отново довтаса Мъгъл.

— Преди малко разговарях със Скаркоу… — рече той.

Трантоу изсумтя.

— Той смята, че е доста неблагоразумно да направиш такова нещо, след като групата ни дори още не те познава. Ами ако — говоря хипотетично, разбира се — го победиш и после откриеш, че не ти допада работата, районът или поданиците ти?