Донърджак - Страница 15

— Откъде знаеш? — попита Стагърт.

Сейджак се замисли за нощта, в която беше убил Голямата Бетси. И внезапно осъзна, че другите наемници са дошли, защото са се уплашили рт него, защото са се уплашили, че от преследвачи могат да се превърнат в преследвани.

— Казвам ти всичко, което зная, Стагърт, а ти си достатъчно умен — отвърна той, — също като мен. Те искат главите ни и ще ги вземат, освен ако не измислим нещо по-хитро от тях.

Сейджак се обърна към Чъмо и каза:

— Върни се при другите два лагера. Доведи Гонго. Доведи Хога. Доведи Окро. Доведи ги тук и ме чакайте.

— Да те чакаме ли? — попита Чъмо. — Къде отиваш?

— При останалите от клана ни.

— И тях ли ще доведеш тук?

— Ще ги оставя наблизо.

— Защо?

Сейджак впери поглед в него. После се почука с показалец по челото.

— Нов начин на воюване.

— Как си го нарекъл?

— Отечествена война — отвърна Сейджак.

После се завъртя и потъна в джунглата.

Тази вечер той доведе целия си клан и остави всички други освен яките мъжкари на поляна, отдалечена на около километър и половина от северния лагер. Носеше талисмана на шията си и стискаше в ръка пръчката, която реже. Накрая разположи воините си в дола близо до лагера на наемниците. После събра помощниците си на съвещание.

Стагърт, Чъмо, Свът, Гонго, Окро и Хога застанаха около него под лунната светлина.

— Тази нощ ще ги убием всичките. Знаете ли как?

Шестимата изръмжаха.

— Не, не знаете как — каза им Сейджак. — Знаете как да ги нападнете, да вдигнете шум, да ги преборите и изпомачкате. Няма да стане така. Този път не. Ще изчакаме да се мръкне и утихне. Ще се приближим колкото можем повече. Първо убивайте онези, които са най-близо. Но избийте всички. Ако се забавим или пък те извадят могъщи оръжия, ще повикаме още воини на помощ. За тази цел ще образуваме втора група. Ако обаче отначало сме прекалено много, ще се пречкаме един на друг. Всички ли разбраха?

Те отново изсумтяха в знак на съгласие.

Тялото й лежеше в кабината. За храненето, отделянето и упражненията се грижеше животоподдържащото устройство. То й беше говорило във Вирту, бе я предупреждавало, че времето й изтича и че скоро трябва да се завърне във Верите в съответствие с подадения от родителите й ваканционен план, който изискваше редуващи се седмици на включване и изключване през цялото лято. Тази граница вече беше прехвърлена и сега течеше отсрочката, която също бе на привършване.

Но когато краката й се разтвориха и хълбоците й леко започнаха да се движат, животоподдържащото устройство преустанови подготовката й за отзоваване. Когато Лидия тихо простена, то вече проучваше състоянието й във Вирту. Половият акт от доброволен тип обикновено удължаваше периода на отсрочка. При изнасилването, разбира се, зависеше от това дали човек го извършва, или е подложен на него. Имаха значение и правните въпроси, а също и защитата на клиента. Сканирането показа, че този акт е от доброволен, взаимно задоволяващ тип. За съжаление мониторът не беше в състояние да оцени естетиката и физиологическите аномалии, резултат от изключването на един от любовниците незабавно след оргазма.

Внезапно краката й се сключиха около невидими бедра. Тласъците й станаха по-бързи и ноктите й се забиха в невидим гръб. Мониторът регистрира ускорен пулс и дишане и повишено кръвно налягане. Но не забеляза, че тя се усмихва. Това се наричаше „ефект на демоничния любовник“ и можеше да се наблюдава само когато човек стоеше отстрани и ядеше пуканки.

Веднага щом започна голямото отпускане, животоподдържащото устройство продължи процедурата по отзоваването.

… И падаше. Ужасно падаше…

Сглобеното му тяло се движеше по инерция, той се носеше надолу от невъобразима височина, повърхностите пламтяха, сякаш ударени от мълния.

Пътеката го беше отвела през долини и хълмове, през мъртви земи, напомнящи изоставени кинодекори. И продължаваше все нагоре към места с болезнена светлина. Но той не бе от онези, които се отказват от пътя си, и я следваше ли следваше. Тичаше нагоре по вертикални повърхности, прескачаше бездънни пропасти, търсеше. Търсейки, той…

… откри…?

По-скоро откриха него.

Просто продължаваше да следва миризмата. И в следващия момент всичко наоколо му се завъртя. Издигна се във въздуха и затанцува вихрения танц на пъстро есенно листо. И светлината беше ужасна.

— О, страшно куче на тази пътека — изръмжа някакъв глас, който се носеше отвсякъде, също като миризмата, — ти стигна прекалено далеч!

Мизар отметна глава и зави така, както го бе научила Смъртта.

Светлината запращя и се сгъсти в нейната личност. Едва започнал, воят му секна. Той отново се запремята и въздухът се изпълни с нова миризма, този път на стопена изолация, кипящо лепило, горяща боя, запоен метал. Докато се въртеше свит на кълбо, Мизар усети, че полита през ръба на огромна канара в безмълвното небе, където звездите цъфтяха във вечния здрач и далече долу се носеха облаци.

Взривен от светлината, мракът го обгърна.

После падаше ли, падаше — дни наред, а навярно и векове, в зависимост от световете, през които прелиташе…

3.

Трантоу беше загубил представа за времето. Не че някога му бе обръщал внимание, но лудостта обгръщаше повечето неща в червена мъгла, която изкривяваше времето и пространството.

Но когато болката отслабна, безумният подход на огромния донт към съществуванието също се укроти. Мъглата избледня и когато се разпръсна, той можеше отново да спре и да яде цветя. След време забеляза, че се намира в голяма равнина, граничеща с джунгла. Това му напомни за някакъв предишен живот, защото знаеше, че е бил малък сред други от своя вид на такова място. А можеше дори да се е завърнал на същото място. Почти без да мисли, той пасеше дни наред в полусънно състояние. Това бе прекрасната еуфория, настъпваща след пристъпите му. Докато се движеше, ядеше, пиеше и възвръщаше масата, която беше загубил, Трантоу откри, че е излишно да прави нещо повече, освен да реагира на конкретните обстоятелства. И без да се задълбочава, да се наслаждава на простите действителности на съществуванието.