Донърджак - Страница 13

Небебог, Моребог и Земея съзнаваха, че с разширяването на сетивата и личността над броя и масата не са запазили много от самите себе си. Постоянните разговори — понякога по-скоро монолози — им бяха необходими, за да съхранят остатъка от идентичността си. Страхуваха се, че мълчанието ще унищожи този им вид и завинаги ще ги остави разделени на по-малките им същности из земите на Вирту. Разбира се, в йерархиите съществуваха йерархии, когато някой напуснеше небесата, земите и моретата.

— Ето че започва нов цикъл — след безкрайно много време отбеляза Моребог.

— Както с повечето важни събития, произходът му вече тъне в мъгла — отвърна Земея, — освен ако не го движи ръката на Небебог.

— Отдавна не е говорил. Сигурно действа.

— А може най-после окончателно да се е разпаднал.

— Чудя се…

— Не. Той играе предпазливо. Чувам го да си тананика под нос.

— Хмм.

— Не започвай и ти.

— Мислиш, че всъщност не е там, така ли?

— Щом боговете не знаят, кой друг може да каже?

— Бихме могли да се възползваме от това отсъствие, да върнем всичките си същности в телата си, да ги пренесем в пещерата, в която е по-удобно, и…

— Така за известно време ще загубим връзка с васалите си.

— И ще се свържем помежду си.

— Вярно е, и това наистина ще е приятно. Макар че винаги, когато се любим, логическата верига става поразително сложна и проявява склонност към поетичност.

— Какво от това, по дяволите. Да го оставим с мантрите му и да скачаме в леглото.

— Почакай да облека отсъствието си с малко илюзии.

— Никакво обличане. Събличаме се и планината почва да се люшка.

— И това ми било поетичност!

Докато съзнанието на Моребог се олюляваше, виждането му за духовното развитие на Вирту престана да произтича само от едно място. Макар че си оставаше пъстроцветна гледка, сега му се струваше, че повече осъзнава принципите, докато преди съзираше само събитията.

— Земея, мисля, че е възможно да има специфична социална тенденция, свързана с Фаза V — отбеляза той, докато вървяха към пещерата.

— Не бъди глупав, Моребог — отвърна тя и допря хълбок до него. — Никой смъртен във Верите и почти никой във Вирту дори не подозира, че съществува теоретична основа за такова нещо.

— Вярно е — призна той и я хвана за ръка.

— И дори някой да го разбере, това ще си остане само хипотеза без никакво приложение.

— Аз открих някои фини начини да го използваме.

— Но не и като онова, за което разговаряхме отначало.

— Не, имаш право — отвърна Моребог, последва я в пещерата и я привлече към себе си.

— С какво предпочиташ да се занимаваш сега, с теорията на действителността или с женската анатомия? — попита тя.

— Думите ти ме карат да осъзная колко много векове съм прекарал в абстрактни теологични размисли.

Земея махна с ръка и проблесна достатъчно светлина, за да стигнат до леглото. Моребог повтори движението и светлината угасна.

— Последните, които видях да влизат тук, бяха Воебог и Агрия — каза тя.

— Да, преди да заминат за непознати царства — отвърна той, докато одеждите им се свличаха на земята.

— Това беше преди години — отбеляза Земея, — и не останаха много време.

— Воебог е известен с това си качество — рече Моребог. — Бърз и конкретен.

Земея се изкикоти.

— Ужасна репутация.

Морето, от друга страна, е бавно, постоянно и неуморно. И понякога започва да лудува.

— Покажи ми как — отвърна тя.

Островът на Дю имаше и други имена в указателя на Националния тръст на Шотландия, но Донърджак го помнеше с това и използва именно него, когато набра номера от телефонната кабина, заобиколена с кръг от огън — място за отдих по много, много дългата лъкатушна пътека. Склонен предварително да обмисля нещата, той се сети за мрачното имение на западното крайбрежие на Шотландия, където два пъти го бяха водили като малък. То водеше произхода си от бащините му предци — родовете Макмилън, Маккей и Маккримън — но той нямаше представа дали все още съществува и какви средновековни затруднения биха могли да усложнят връзката му се него. Затова телефонира на адвоката си Уилсън във Верите, който се оплака от качеството на връзката, поиска да разговарят по правните проблеми на института „Донърджак“ и после му каза да се свърже с адвоката на баща си Макнийл в Единбург — или с неговия приемник, — да го накара да провери дали родът Донърджак все още носи титла и какво трябва да се поправи и ремонтира, за да се настани на този семеен остров. После Уилсън поиска да обсъдят някои текущи договори, но когато петте минути на Донърджак изтекоха, екранът се изпълни с пламъци и като пестелив човек, Джон реши да не продължава връзката.

Сейджак спеше между два клона по-високо от всички останали от клана. Така можеше да ги наблюдава. И колкото по-нависоко трябваше да се изкачват, за да стигнат до него, толкова повече признаци за приближаването им долавяше. Като сега.

Беше заспал дълбоко и сънуваше секс и насилие — които обикновено вървяха ръка за ръка в живота му, — когато чу шумоленето и се събуди много преди Чъмо да наближи достатъчно, за да го нападне, ако имаше такова намерение.

Сейджак се оригна, изпърдя се, почеса се и се протегна. После се загледа в катерещия се Чъмо, докато го чакаше да се изкачи достатъчно нависоко, за да могат да разговарят тихо.

— Сейджак — каза Чъмо. — Ела бързо. Имаме неприятности.

Сейджак нарочно се прозя преди да отговори и попита:

— Какви неприятности?

— Екита. Навсякъде. Предимно на юг. На запад и север прииждат още.