Донърджак - Страница 12

Скоро като че ли всички започнаха да се движат. Усещането бе странно, сякаш те стояха неподвижно, а Лидия се носеше сред тях. А после скалата точно пред нея като че ли започна да расте.

Тя протегна ръка и докосна един от камъните. Той мина покрай нея. Друг…

Някой я хвана за ръката и я дръпна настрани. Лидия ахна и се завъртя.

— Извинявай, че те стиснах така — каза Амбри, — но щеше да те смачка.

Тя кимна и го последва наляво, приблизително на запад. Камъните започнаха да се плъзгат още по-бързо. Никой от тях не се олюляваше, докато се насочваха на юг.

— При пълнолуние в нощта на равноденствието — каза той — те се събуждат и отиват на реката да пият вода. Призори ще се върнат по местата си. Не е хубаво да им заставаш на пътя. Маса и инерция, нали знаеш.

— Благодаря. — Лидия се засмя. В гласа й прозвучаха истерични нотки.

— Какво има, госпожице Лидия? — попита Амбри.

— От една страна, говориш за непоклатимите свойства на материята — отвърна тя, — а от друга, ми казваш, че камъните отивали да пият вода. Това е направо от една келтска легенда.

— Ами, във Вирту имат място всички легенди — рече той, като продължаваше да я извежда от каменното поле, — и научните, и народните.

— Но научните принципи, закони и константи са универсални във Верите.

— Във Вирту също. Но тук съществуват разуми, които ги манипулират помежду им, както и в съответствие с нашата нагласа.

— Но тук те могат да бъдат манипулирани.

— Според определени правила — някои от които доста сложни, — но въпреки това правила. Всичко е съотносимо. Две страни могат да бъдат накарани да си паснат. Просто понякога е трудно за възприемане и от сетивата, и от разума.

Той продължаваше да я води надалеч от движещите се скали. Те вече се плъзгаха невероятно бързо — невероятен хаос от черни грамади. При това безшумен, съвсем безшумен.

Тя се притисна към него. Амбри я прегърна през рамо и я наметна с плаща си.

— Къде ме водиш? — попита Лидия.

— На топло и спокойно място — отвърна гайдарят и макар че тя се беше надявала на виртуална любов, никога досега не бе могла да реши как трябва да изглежда любовникът й.

Лидия го погледна и се усмихна.

Джон д’Арси Донърджак следваше Пътеките от огън и кръв, вода и прах, вятър и стомана. На Пътеката от слонова кост и дърво едва не се отклони от Пътя, когато genius loci във формата на дете с кошница цветя почти успя да го убеди, че е поел по друго отклонение и върви по пътя към вълшебната Земя на елфите. Но помежду им прелетя лъчиста мъглявина и през преобразователната й лупа той видя детето такова, каквото бе в действителност. То се хвърли върху му с оголени зъби и удари с тежката си метална опашка по камъка, но Пътят от слонова кост и дърво закриля пътниците си дори от господарите на съответните места. На Пътеката от пепел и пръст от някаква дупка изскочи полудял донт и се втурна към тях. Наблюдателният Донърджак обаче забеляза подутината в основата на един от предните бивни на звяра и го примами отстрани на Пътеката, надалеч от Ейрадис, като го викаше и разкриваше жизнените особености на вида му.

После в Пристъп на творческо вдъхновение, което го беше превърнало в легенда в академичните и инженерните среди, Донърджак заби пръсти в двете акупресурни точки на създанието и зачака; То размърда огромните си крака, но остана на мястото си, сякаш усетило намерението на човешките ръце. Дишането му се забави, то започна да издава тихи хленчове и напрегнато се загледа в мъжа. Сетне се извърна, напусна Пътеката и се насочи към гората.

На следващия завой отново се появи genius loci, придобил прелестно синя окраска и форма на верижен трактор — и с нечовешки действия заплаши пътниците. Донтът, който ги наблюдаваше от недалечна горичка, прояви обикновена животинска благодарност и припряно се върна, за да го смачка и да го запрати в едно трънливо дърво. Добрите дела понякога се отплащат, даже във Вирту.

Донърджак продължи пътя си, за да преживее ужасната Пропаст от звезди и мостове, която щеше да промени всичко. Можеше да чуе ръмженето на олюляващото се съоръжение и ужасното тракане на зъбите на светлините дори от това разстояние, защото наближаваше мястото на самия първичен език, където думите на творението бяха изградили Вирту.

Той уверено продължи напред, един от малцината мъже, способни да проумеят тайната география на вселената — качество, което бе направило възможно това пътуване, но което по никакъв начин не го облекчаваше. Защото докато изкачваше последното възвишение и правеше първия завой, най-после зървайки стенещата, кънтяща бездна от огън и сводове, страхът от смъртта изпълни стомаха му и започна да се надига.

Донърджак се изправи и отпусна ръце от лицето си, повика Ейрадис и усети ръката й на рамото си. Отметна глава, продължи напред и после, отначало с колеблив глас, запя, докато тръгваше по моста.

Боговете седяха неподвижно на каменните си тронове на върха на планината Меру в центъра на вселената и съзерцаваха ширналата се наоколо им Вирту. Пожертвали до голяма степен подвижността си за всезнание, те оставаха седнали в продължение на огромни периоди. Действието ги разсейваше от познанието и навярно от мъдростта.

Преобразили голяма част от себе си във войнстващи аватари, те бяха забавили функционирането на тези си същности. Ето защо, според обвързаните от времето стандарти, техните разговори бяха безкрайни. За щастие, по средата на Вирту господстваше еквивалент на ексцентрична математика, която позволяваше тези вбесяващи и прекрасни аномалии, които по-нисшите богове наричаха „физика на вечността“, завиждайки на господарите си за онези ужасни и величествени простори от неразгадаемост на места, намиращи се над веещите между световете ветрове.