Донърджак - Страница 5

От време на време, обикновено през важните празници, някои напреднали в духовното си усъвършенстване поклонници бяха допускани в самия храм, за да преминат на по-висше равнище на посвещаване, навярно включващо използване на опиати и океанско и сексуално просветление. Това водеше до някои дребни житейски преимущества, физически или психически, които се проявяваха най-добре във Вирту, но понякога и във Верите. Антрополозите бяха изследвали явлението в продължение на повече от десет години и единственото цялостно заключение, до което стигнаха, беше „психосоматично преображение“.

Всъщност Артър Идън — висок, много черен, с прошарена брада и мускулест като застаряващ спортист, какъвто си беше — преподаваше антропология в Колумбийския университет във Верите. Като професор по сравнителна религия, той се бе присъединил към елишитите, за да подготви цялостно проучване на вярата и религиозните им практики. И се изненада какво удоволствие му доставя предварителната работа, защото църквата очевидно бе основана от експерт в тази област.

Докато се връщаше по пътеката сред пирамидите, минаваща през поле и гора, Идън се чудеше какви административни същности се крият зад този пейзаж. По време на една от нощните служби небесата го бяха озадачили с непознатите си съзвездия. По-късно ги беше записал с помощта на обикновен прог под формата на гривна. Когато след това прегледа записа на компютърен екран и започна да си играе с него, откри, че онова небе е било постигнато чрез връщане на сегашното с около шест и половина хилядолетия назад. И отново остана впечатлен от усилията на църквата да оправдае твърденията за древността си, и за пореден път се зачуди какви мозъци се крият зад структурата на нещата.

След известно време пред него се издигна огнената стена и той се присъедини към другите в молитва за преход. Когато минаваха през пламъците, не усети топлина, само слабо изтръпване и шум като от огън в силен вятър — навярно целящ да подсили спомена. В последвалия мрак Идън намери централната пътека на залата и преброи крачките си, както го бяха учили — напред, надясно, наляво — за да стигне до плочата си и да възлегне върху нея. Нямаше търпение да продиктува бележките си, но докато лежеше, започна да прехвърля впечатленията си — да, мирогледът на елишитите притежаваше морален кодекс, свръхестествена йерархия и отвъден живот. Освен това имаха свещени текстове, ритуали и действена организационна структура. За нея обаче беше трудно да получи информация. До този момент отговорите на всичките му предпазливи въпроси показваха единодушно мнение, че решенията взимат жреците — винаги с божествено вдъхновение, разбира се. Но пък той все още беше новопокръстен. Можеше да разбере защо не го просветляват по въпросите на църковната политика. Когато се издигнеше на по-висше равнище, сигурно щеше да има възможност да проучи нещата по-сериозно.

Докато лежеше в мрака, Идън си спомняше ритуалите, на които бе присъствал до този момент, и отново се чудеше дали представляват действителен реконструктивен интерес от страна на създателите си — и в такъв случай от какви археологически извори може да са извлечени, — или пък са измислени de novo и целят максимално да въздействат върху съвременно паство. Ако беше вярно първото, щеше да се нуждае от данни за ключовете й за използвания при разработването им подход. Във втория случай щяха да са му необходими идеите, криещи се зад това мислене. Рядко се раждаха нови религии и той трябваше колкото може по-надълбоко да проникне в тази и да запише всичко.

Докато лежеше, все още усещайки слабото изтръпване, Идън си мислеше, че онзи, който стои зад Църквата на Елиш, наред с всичко останало явно притежава и сериозен естетичен усет.

Сейджак поведе клана си към друга част на гората, отчасти защото в района, който обитаваха през последния месец, почти не беше останала храна, и отчасти защото наблизо бяха забелязали екита. Нямаше смисъл да чака неприятностите да се струпат отгоре им, а положението с храната спасяваше честта му сред онези, които се впечатляваха по-лесно. Сейджак и по-рано се бе сблъсквал с екита и вече дори не помнеше колко е очистил. Всички можеха да видят бойните му белези. През годините козината му бе пронизвана от безброй ХТ-куршуми, но нито един от тях не беше успял да открие фаталните точки, които бяха целта им.

Сега седеше под дървото и се хранеше с плодовете му. Също като много други, неговият клан отчасти бе започнал с повреждането на сложни проги, чиито съставни проблеми не бяха ясно забележими. След регистрирането на дефекти във функционирането им те бяха избягали, за да не ги унищожат или ремонтират. Косматите им човекоподобни фигури представляваха донякъде съзнателно приспособяване към средата. Родовите проги се създаваха или получаваха лесно, така че повечето от групата му бяха произлезли от такива предшественици в здрачните мъгли на началата и не познаваха друго съществувание освен свободата на дърветата. Тъй като случайните прекъсвания на живота във Вирту и Верите водеха до стареене, Сейджак бе прехвърлил първата си младост, макар че продължаваше да е умен и притежаваше животинска сила, за да е в състояние да управлява Народа, както се наричаха.

А трябваше да е умен. Наоколо винаги дебнеха опасности — други кланове, различни престъпни ииони и природни бедствия, както и периодичните опити на Екологичния корпус да балансира популациите, за да са в съответствие със собствените му модели. Имаше и ловци — наемни и любители, — както и такива, които преследваха клановете за частни колекции, обществени изложби, провеждане на частни експерименти… Имаше достатъчно опасности и Сейджак използваше помощта на тримата си най-силни подчинени: огромния Стагърт, високия, покрит с белези, бързоног Окро, навярно прекалено умен и винаги замислящ нещо коварно, а също и набития садистичен Чъмо, който виждаше през постоянно присвитите си, инфектирани наглед очи съвсем тясна ивица от света. Те бяха станали незаменими за него в управлението на клана. Разбира се, и тримата тайно възнамеряваха да завземат властта. И тримата вече се бяха борили с него и бяха загубвали. Не се страхуваше от никой от тях поотделно; и все пак те му служеха вярно, докато го чакаха да прояви признаци на слабост. Заедно можеха да му се опълчат, навярно дори щяха да успеят да разцепят клана, но — тук Сейджак се усмихна и оголи кучешките си зъби — те си нямаха достатъчно доверие, за да опитат подобно нещо. И даже да не беше така, рано или късно щеше да им се наложи да се преборят, за да остане само един. А той знаеше, че е в състояние да се справи с всеки от тях. Не. И те го знаеха. Знаеха и че той го знае. Затова му служеха, очакваха своя момент и също старееха, разбира се.